katalina and christan

Кристан не можеше да каже, че е объркан и че му е случва нещо напълно странно, което преди не е ... е то това не му се беше случвало, но предполагаше. Винаги си имаше едно наум, въпреки че провалът беше нещо не така желано и все пак това пак не го учудваше. Не обичаше да пропада, да му се прецаква всичко или просто да се проваля, но това бе неговото ежедневие. Обичаше да се занимава с това. Доставяше му известно удоволствие. Харесваше му да проучва, другото не го влечеше чак толкова, но всъщност, силната омраза, която таеше, винаги бе много по - могъща от всичко останало и определено властваше над него с пълна мощност.
Но не съжаляваше. Нямаше нещо, за което истински да съжаляваше. Просто беше някак невъзможно и нереално, макар че и това се случваше, но той винаги си мислеше, че го няма и че щом го правеше, всъщност не било това, но разбира се, че грешеше. Често и това правеше.
Но в проучванията си рядко. И не си измисляше, както често правеше. Наистина работеше здраво. Не това бе ... професията му, но на базата на всичко, което знаеше, можеше да направи всяко същество, своя играчка. А те всеки път го подценяваха, заблуждавайки ги човешкия му произход. Правеше глупости, но знаеше как да се отърве от тях. Макар че му харесваше да ги прави.
Сега например държеше в ръцете си перо. Знаеше, че не е на птица, тъй като нямаше птица в града, която да отговаряше на размерите й. Беше доста голямо. Само глупак би го помислил за птица ... именно Кристан бе този глупак, но искаше да е сигурен. Не би харесваше ... съществата. Нямаше значение дали бе ангел, демон, вампир ... само за тези знаеше досега и само върху тях се концентрираше. Искаше да знае абсолютно всичко за тях.
И все пак проучи и се убеди, че изобщо е невъзможно на света да има такава птица с толкова бяло перо и толкова дълго, запазено, в същото време. Беше странно да го влачи по улицата, но всъщност изобщо не се интересуваше. Всеки можеше да си мисли, каквото иска. Това си беше негово право и Кристан нямаше намерение да го спира.
Вървеше пеша, тъй като нямаше пари да си позволи кола. Той никога, ама абсолютно никога нямаше пари. Живееше напълно сам, затънал бе в дългове ... дължеше ужасно много пари на банката ... може би поне десет хиляди, което беше супер много за него, но и за това не му пукаше. Живееше на квартира, хранеше се навън, дори изглеждаше сравнително добре за нищо и никаквите пари в джоба си и пак си му беше все едно. Интересуваше се само от едно нещо в момента и то беше да се прибере и да прибере със себе си перото. Главата му се завъртя настрани и се спъна, при което едва не се преби, но се задържа и в момента, в който вдигна погледа си забеляза момиче, което едва не събори. Странно беше .... че не ги преби и двамата за секунди, но се преживяваше.

Бяха минали няколко седмици от както Каталина беше пристигнала в този град. Все още разглеждаше наоколо и разучаваше терена. Все пак ако щеше да се задържи тук трябваше да познава добре терена в който щеше да работи. Вървеше по празните улици и си мислеше нормалните хора по това време си стояха на топло с семействата си. Вечеряха и се забавляваха а тя през това време - скиташе и мръзнеше по празните улици от където можеше да изскочи някой психар и да се опита да се опита да я изнасили или убие или обере или пък като за разнообразие и трите неща на куп. Колко забавно нали.
Сви по една уличка и се озова лице в лице с един вампир. Позна го по кръвта която се стичаше по лицето му. Можеше поне да се прикрие да не бъде толкова очевидно какъв е. Вярно, че вече не беше ловец. Ловец. Тя никога не беше ставала ловец в истинския смисъл на думата. Просто беше помагала на семейство ловци срещу прилично заплащане разбира се. Пари или сделки с хора или свръхестествени същества така изкарваше прехраната си. Не беше идеалния живот но не можеше да се оплаче, че нещо й липсваше. С едно движение извади пистолета от задната част на дънките си и го застреля. Дървения куршум се заби в сърцето му и кръвопиеца падна мъртъв на земята.
 След като изостави трупа продължи по пътя си. Докато вървеше изведнъж усети как нещо твърдо се блъска в нея. Щеше да падне ако не се беше хванала. Оказа се, че пред нея стоеше момче. Не си личеше да е много по голям от нея. Първото нещо което забеляза беше огромното перо което носеше. Може би беше от някой ангел. Беше виждала такива само няколко пъти. Имаха красиви криле бяха твърде бели и толкова чисти. Усмихна се леко. Държеше ръката на момчето в което се беше блъснала. Това беше една от причините поради която все още не бяха тръгнали.
- Извинявай вината е моя не гледах къде вървя.

Не. Всъщност беше много наясно, че не беше виновна тя, но щом се извиняваше за несъществуващата си грешка, той нямаше какво повече да направи, освен да приеме извинението й, като кимна в знак, че всичко е наред.
В една подобна ситуация, един нормален човек можеше да скрие глупавото дълго перо, но той не бе особено нормален и не се интересуваше много от това, което хората си мислеха. Можеше да живее и без хорското мнение, за свое щастетие имаше още нещо, в което беше добър.
Главата му за миг излезе от реалността и няколко секунди стоеше, сякаш повече в мислите си. Чудеше се наистина какво да прави с това перо. Вманиячаваше се до лудост във всяко нещо и това можеше да е всичко, но не и хубаво. Но и това се приемаше.
В момента, в който се върна и успя да се откъсне от мислите си, нещо друго го впечатли много повече от това глупаво нещо, което държеше в ръката си. И в този момент дори би го захвърлил, но все още му държеше прекалено много, за да го пусне.
- Хубава си, знаеш ли? – каза изведнъж, като изобщо не се и чу.
Дори би си тръгнал, без да казва нищо друго в този момент. Все едно нищо не бе казвал, но той го каза и наистина го мислеше. Иначе защо щеше да му е да се застоява толкова дълго на лицето й. Беше напълно нереално, а в момента и доста нахално, но просто не можеше да се съвземе точно в тази секунда.
Не знаеше как щеше да го приеме тя, а и отново не представляваше това голям проблем, че да му търси решението. Знаеше, че тя можеше да направи много неща, тъй като от опита си знаеше, че те бяха доста изобретателни, така че се остави на течението да го отведе към … наказанието му, ако изобщо щеше да бъде такова.

- Благодаря за комплимента.
Усмихна се леко и се загледа в очите му. Усещаше погледа му по себе си, нямаш против това. Даже й беше много приятно. НЕ знаеше, защо но нямаше нищо против той да я гледа втренчено. По принцип не си падаше, по такива хора която я зяпаха така все едно я събличат или изнасилват с поглед но в момента нямаше нищо против той да я зяпа така. Стисна леко ръката му - не защото беше ядосана или нещо подобно а за покаже колко й е приятно и че наистина мисли това което казала. Погледна към огромното перо и прехапа устните си. Любопитството я беше обзело отново.
- От къде взе това перо? Красиво е.
Загледа се в перото и се усмихна още повече. Наистина приличаше на ангелско. Вдигна поглед отново към него, мълчанието между двамата не беше неловко. Имаше чувството, че могат да продължат така с часове. Е разбира се той едва ли щеше да иска да прекара няколко часа гледайки едно непознато момиче което се беше блъснало в него. Усети студения вятър и се загърна още повече в коженото си яке.
- Казвам се Каталина

За миг Кристан разтърси глава, за да може да се съсредоточи и да има отново пълна власт върху себе си. Не обичаше да бъде и подвластен ... нямаше значение от какво .. било то алкохол, а в този случай жена. Особено от тях много бягаше, тъй като любовта беше нещото, от което доста се страхуваше. Беше имал доста връзки, за да знае, че това наистина не беше неговото нещо.
Погледна към перото, което всъщност беше негов господар по едно време ... така, че реално нямаше как да не му бъде подчинен при положение, че наистина беше като пристрастен към ... доклада си, да го наречем.
- Красиво, не, но определено ще влезе в употреба - каза, като това бяха крайните му думи, с които просто искаше да завърши разговора, макар че ако наистина искаше да се раздели с това красиво същество пред себе си, то щеше просто да я заобиколи и да си тръгне, но имаше нещо в това момиче, което го привличаше.
Не вярваше в любовта от пръв поглед, но привличането беше доста обяснимо явление, което беше склонен да приеме при това положение ... просто не искаше да изглежда виновен пред себе си заради избора си.
- Кристан, приятно ми е - каза, като й се усмихна и подаде свободната си ръка, за да се здрависат.

- Приятно ми е Кристан.
Следеше всяко едно от движенията му и се усмихваше. Имаше нещо различно и специално в това мистериозно но красиво момиче. Можеше да усети, че той от една страна искаше да остане с нея и едва ли не да си бъбрят като стари приятели но от друга страна, все едно искаше да си тръгне и да си продължи по пътя. Може би имаше някаква спешна работа за която бързаше. Може би имаше работа с това красиво перо. Може би, щеше да пише някоя дълго и прочувствено любовно писмо на някое светливо момиче или пък да се опита да убие някоя с него. Много бяха идеите които идваха в съзнанието на блондинката но предпочиташе да не ги споделя с младежа пред себе си.
- Писател ли си?
Стисна леко ръката която беше поела преди малко и я пусна.

- Да вървим? Не мога да стоя на едно място - предложи, като изобщо не настояваше, гласът му беше прав  и по нищо не можеше да си проличи, че наистина искаше да тръгне, тъй като просто му беше наистина все едно, но движението щеше да му помогне в някоя неловка ситуация.
Ако тя го попиташе нещо неочаквано, то той щеше да се спъне или да се престори, че е настъпил нещо, или да се метне пред някоя кола ... случайно, разбира се. Все щеше да измисли нещо, но ако просто си стояха нямаше да може да избегне погледа й, в който виждаше нещо необикновено. Наистина и хубави очи имаше, освен че изглеждаше красива.
- Не, не мисля ... - каза като се засмя, тъй като звучеше така сякаш наистина се съмняваше в това, с което се занимава. - Не това е нещото, с което бих се захванал, наистина - каза и й се усмихна, като наистина се надяваше, че тя нямаше да се противи и щяха да тръгнат на някъде. - Ами ти? Модел ли си? Макар че изглеждаш много по - добре от тях ...

- Разбира се нека се разходим.
Кимна леко и изчака двамата да тръгнат в избрана от него посока. Каталина нямаше ниво против той да я поведе, защото тя не познаваше така добре града и не знаеше, къде щеше да му е интересно. Вървеше до него и го гледаше. Повечето хора, биха казали че изглеждат странно но тя намираше това за сладко. Кристан беше различен, не беше като другите момчето и това й се харесва много.
- Не съм модел но благодаря ти. - изчерви се леко и сведе поглед за няколко секунди. - Да кажем, че съм сервитьорка
Сервитьорка. Това беше една нормална и напълно легална професия. Можеше да се представя с нея за пред властите и някои непросветлени хора които не знаеха, нищо за свръхестествения свят и за хубавата и добре доходоносна професия наречена "наемен убиец".
-

Кимна, при което тръгна напред. Наистина му хареса, че нещата станаха точно, както му се искаше. Така можеше да се измъква, когато си пожелаеше. Макар че не знаеше защо ... а всъщност знаеше ... просто искаше да я впечатли и да си спечели още една среща с нея, при което, определено, щеше да изтегли поредния заем, за да изглежда добре и за да може да я заведе на хубаво място, както си мислеше и да направи. Изведнъж просто си направи планове за няколко дни напред, което не беше чудно, тъй като това беше той и често го правеше. Дали щеше да успее в това си начинание, обаче, нямаше да разбере сега.
- Къде работиш? - попита, като всъщност доста директно искаше да разбере някое и друго нещо за нея.
Рядко хората привличаха вниманието му, но като станеше, просто нямаше как да се измъкнат. За разлика от нея, то той нямаше какво да каже на тема работа, тъй като работата му беше в ръцете, буквално, но ако трябваше щеше да излъже нещо, а след това да направи лъжата си истината. Това не го плашеше особено.

- В бар "LUX". Понякога към и барманка зависи от много неща.
Вървеше до него и се усмихна. Крачеха бавно по безлюдните улици. Сцената приличаше малко на извадена от някоя романтична сапунка или опера. Или пък може би Ромео и Жулиета. Само с надяваше техния край да не беше като на спомената ти герои. Усети как стъпва на криво и веднага се хвана за ръката му преди да се е строполила на земята и да рискува той да види пистолета й или пък самото оръжие на гръмне от само себе си. И преди беше виждала много комични ситуации.
- Ами ти с какво се занимаваш? Разкажи ми нещо за себе си?
Имаше още много въпроси които искаше да му зададе. Любопитството се, беше зародило в нея от срещата им преди малко. Щеше да задържи въпросите за себе си, поне докато не го опознае или докато не се увери че той няма да избяга при първия удобен момент. Въпреки, че вече нямаше опасност да падне не пускаше ръката му. Беше й много приятно и спокойно така. Надяваше се и той да изпитва същото към нея.

Зарадва се, че тя не падна. Наистина си мислеше, че така ще стане. Можеше погледът му да се рее някъде, но все пак следеше и нея. Добре, че тя се бе хванала за него, защото в момента, в който тя почти не залитна го обзе непознат досега страх, което наистина беше странно, но може би му се бе случвало и преди, но просто не го осъзнаваше точно сега. Не си спомняше още.
Беше наистина и решен да излъже, но реши да не лъже, тъй като просто му се видя неподходящо и реши, че това ще е най - лошото нещо, което би могъл да й ... подари. И все пак излъга, защото думите му не бяха точно това, което трябваше да бъдат.
- Все още с нищо особено. Да кажем, че търся - което беше пълна лъжа. Харесваше му да тегли заеми от една банка, за да претопи тези от предишната и така всичко се затваряше в един омагьосан кръг и реално нищо не правеше. - Прост човечец - рече той. - Като всички останали. Какво има да се разказва - каза и й се усмихна. - Ами ти? Какво би могла да ми кажеш за себе си?

- Не мисля че си обикновен човек според мен ти си по специален от останалите.
Усмихна се и го гледаше. Нещо в нея се беше променило. Радваше, че той не пусна ръката й. Може би и той също се радваше, че тя не беше паднала. Слушаше го, не знаеше, защо но искаше да разбере колкото се може повече за него за колкото се може по кратко време. Не беше получила отговор на въпроса си, но засега щеше да се задоволи и с това. Беше й напълно достатъчно поне засега.
- Аз ли? Ами моята история е малко скучна.
Прехапа устните си и се загледа в очите на Кристан. Не знаеше, какво да му каже и какво да скрие пред него. Със сигурност щеше да му стане неприятно когато разбереше, за "тъмното й минало". За убитите родители, за няколкото месеца прекарани в лудницата и за поръчковите убийства.
- Когато бях на 16 родителите ми загинаха. Всъщност ги убиха и от тогава може да се каже че скитам.

- Не мога да споря - каза. - Не, защото съм специален, а защото просто това е мнението ти - усети, че беше безсмислено да пояснява, но все си мислеше, че думите му не значеха много, когато бяха малко и искаше да е максимално ясен, както в повечето случаи.
Можеше да усети погледа й по себе си. Затова той не я гледаше. Не искаше да изпадат в неловки ситуации. Нямаше време за тях, имаше много по - важни неща, все пак.
- Не мисля, че смъртта е нещо скучно ... по - скоро трагично - каза, като този път изстреля това, което искаше.
Не знаеше дали бе направил грешка, тъй като не я познаваше, не знаеше как мисли тя, но щеше да научи. За всичко си имаше време, а и не се знаеше. Можеше бързо да загуби интерес. Човек никога не знаеше.
- Надявам се, имаш къде да живееш? - попита, тъй като думата "скитам" не му допадна особено.

- Имам малък уютен апартамент близо до бара в който работя.
Думите му за смъртта бяха верни.Наистина беше трагично но тя вече беше свикнала с Смъртта. Винаги беше около нея - или тя я предизвикваше или някой друг около нея. Нямаше какво да се направи това беше живота - суров. Каталина още от малка се беше научила, да е силна и да не показа слабост пред когото и да е било. На 16 години беше останала без родителите а на 17 вече, беше изпълнила първото си поръчково убийства. Усмихна се леко и преплете пръсти с неговите.
- Прав си но вече свикнах с мисълта, че нашите ги няма особено след като знам, че тези които убиха родителите ми вече ги няма.
Нямаше намерението да му сподели, че тя беше тази които беше убила убийците на родителите си. Той сигурно, щеше да си помисли че е лош човек . Усмихна се леко и го гледаше. Изведнъж в нея се зароди странното чувство, че някой ги следи и я наблюдава. Обърна се назад и се огледа. Не виждаше нищо но знаеше, че има някой или нещо зад тях. Сви се и се притисна към него.

- Значи са си получили заслуженото - каза, като по този начин успя да разкаже набързо мнението си.
Той бе изключително за това убийците да бъдат наказвани с убийство. Той също бе убиец, тъй като просто понякога трябваше да се защитава, но смяташе, че неговите убийства са напълно различни от другите. В крайна сметка той искаше да защити хората ... и разбира се, предимно себе си.
Внезапното й притеснение му показа, че нещо не е наред, явно, тъй като тя не изглеждаше така. В един такъв момент просто трябваше да направи нещо, затова я погледна и каза:
- В сградата зад теб е апартамента ми, ако ще бягаме - каза съвсем тихо, като наистина не бе убеден, но имаше нещо, което и него притесняваше.
Но не му пролича особено, тъй като просто си беше такъв. Лицето му често издаваше, но и скриваше, което бе хубаво в случай като този.
- Успокой се и се дръж нормално - каза, като й кимна. - Прекалено се издаваш.