Before few weeks

First topic message reminder :

Завистта беше един от най-силните смъртни грехове. Често се издигаше над останалите шест гряха. А истината беше, че можеше да търпи много малко от тях. Може би Похотта беше единствената с която му харесваше да прекарва ценното си време. В момента стоеше, на неговото сепаре в бара си и оглеждаше човешките момичета. Знаеше, че с едно щракване на пръстите можеше да има всяка една от тях.  Но не си заслужаваше, те бяха забавления за няколко нощи най-много една седмица.
Отпи от питието си и плъзна празната чаша по плота на масата. Погледна към едната сервитьорка и кимна леко. Беше достатъчен знак, за да знае какво да направи. Гледаше я как отнася чашата и се загледа в нищото. Музиката не беше точно от любимите му стилове но пък привличаше все повече и повече млади хора - млади души от които да се храни. Хранеше се от човешката завист. Прекарваше по няколко часа на ден, за да поддържа тялото си в този вид.
Стана от мястото си и тръгна бавно към дансинга. Трябваше, да се раздвижи малко да събере малко погледи към себе си. Вървеше между танцуващите младежи. Плъзна длани по дългите и хубави крака на едно момиче. Не го интересуваше дали тя си имаше приятел или не така или иначе можеше да го смаже като малко бубулечка. Погледа му се прикова към едно тъмнокосо момиче което стоеше встрани от тълпата. Усмихна се и тръгна към нея. Покрай него мина една сервитьорка и той взе питиетата от таблата й. Спря се пред момичето и й подаде едната чаша.
- Сладурче, надявам се тази вечер да си тук сама.

- Знам че не си обикновена.Ти си специална.
Гледаше я как се отдалечи но не я последва поне не и сега. Усещаше напрежението й. Все едно бързаше да се махне от него, от бара, от музика и от времето което бяха прекарали заедно. То не беше много но въпреки това беше много ценно поне за жътваря беше така. Искаше да го запази за себе си в съзнанието и спомените си. Целуна нежно ръката й и се загледа в нея.
- Ще се видим ли отново Анастасия

Въпросът му отекна в съзнанието й. Не знаеше какво да каже. Искаше да бъде не. И щеше да бъде не. Защото точно това искаше да изрече.
- Времето ще покаже - каза наместо това.
Сякаш вътре, дълбоко в нея тлееше някаква надежда, искаше й се да вярва, че ще го види отново, но не смяташе да си го позволява. Любовта я праваше слаба, а тя не искаше да бъде.
Преглътна тежко, отново си пое дълбоко въздух, качи се в колата си съвсем набързо и също толкова бързо успя съвсем да изчезне.

Тези няколко дни беше прекарала в сериозни размисли, затова след края на седмицата бе успяла да намери начин да се отърве, а именно чрез работа, както правеше обикновено. Затова и работеше непрестанно и все пак мислите й все се прокрадваха. Нямаше как да се отърве от тях, пролетниците.
Сега стоеше пред вратите на един от доста добрите и престижни ресторанти, защото така беше уговорката. Тя трябваше да е там в осем, а тя винаги беше точна.
Отново беше облякла рокля, но този път тя не беше черна, както обикновено. Мъжът й мразеше този цвят, затова облече червено, защото той го харесваше доста повече. Не, че се съобразяваше с чуждото мнение, не го правеше . искаше просто да смени цвета и чак сега се бе сетила, именно за Джеймс и това, което той харесваше. Чисто съвпадение.
Влезе в ресторанта, като обгърна тялото си с дългото си сако, сякаш излизаше навън и беше много студено, но всъщност беше доста стар навик, от който не можеше да избяга. Очите й светнаха, когато видя Джеймс. Разбира се, това беше чиста зрителна измама. Беше се научила да го прави, беше се научила и да търпи този ненормално богат старец. Нямаше друга причина да живее с него вече пета година ... Или може би в началото имаше нещо, но то бързо изчезна с времето и работата замести всяка друга липса. А сега не работеше, тъй като нямаше как да му откаже, при положение, че той се бе върнал от дълго пътуване и щеше да е логично да дойде, да го види, а и рядко отказваше поканите му.
- Здравей - каза Анастасия, при което се приближи до него и го целуна, а след това седна на мястото срещу него. - Е, как мина? - попита като и усмивката й също грейна.
Но в същия този миг набързо изчезна. Погледът й долови познато лице и силно се надяваше това да не е мъжът, когото беше срещнала в онази вечер. Не искаше да бъде той. Затова бързо отмести поглед и се съсредоточи върху разговора.

Бяха минали няколко дни от както се беше видял с Анастасия. Чакаше всяка вечер, тя да се появи но напразно. Беше строшил лицата на няколко посетителя и на няколко от служителите си. Беше изпарил няколко от сервитьорките си но просто не можеше да сдържа гнева си.
Няколко дни по късно реши да поглези измъчените си нерви и да отиде на хубав ресторант. Щеше да срещне някоя самотна красавица да се позабавляват и всичко отначало. Влезе в заведението и се огледа. Имаше много свободни места но не можеше да се избере къде да седне. Тъкмо намери една маса когато я видя. Лицето й беше също толкова красиво колкото предния път. А тази червена рокля я правеше още по неустоима от преди. И тогава го видя.. Дядката срещу нея. Нещо в Шейн прищтрака. Тя го беше отрязала заради тоя дядка. Сигурно е неприлично богат помисли си и се усмихна на момичето.

Въпреки всичко го проследи. Видя усмивката му, нямаше как просто да я пропусне. Почувства се учудващо добре и фалшивата й усмивка се превърна ... В истинска.
- Като на работа, знаеш - отговори й той кратко и Анастасия се върна към реалната ситуация, като се съсредоточи само върху Джеймс, както и трябваше, но умът й беше другаде и й личеше. Дори не осъзна кога беше спрял да говори. Но когато тишината я усъмни, тя го погледна и каза :
- Значи добре? - попита, при което той кимна.
- Чакат те от ... - той погледна часовника си и отброи - ... Пет минути да си поръчаш нещо.
- Оу. Аз, съжалявам. Нека бъде червено вино - каза тя като се обърна към сервитьорката и след минути тя изчезна.
А погледът й се отправи към масата, на която седеше Шейн. За кратко, но беше там и това я побъркваш вътрешно.

Шейн гледаше момичето и се усмихна доволно. БЕше успял да привлече вниманието й. Погледна към стареца и присви злобно очи. Завистта беше много по хубав и секси от тоя дядка там и със сигурност може да й осигури много повече забавление и оргазми от колкото.
Погледна съм сервитьорката и се усмихна.
- Едно уиски сладурче и компанията ти.
Няколко минути по късно до него на масата стоеше бутилка уиски и невероятно сексапилната сервитьорка от преди малко. Прокара длан по тялото й и отпи от чашката си. В същото време гледаше към Анастасия. Не можеше да дочуе разговора който води с мъжа си но щеше да се задоволи с това да я подразни малко.
- Препоръчай ми нещо хубаво малката.
- Като какво например? - момичето се правеше на ударено и това накара демонът да се изнерви.

Анастасия наистина щеше да откачи напълно. Но толкова често й се случваше, че вече не му правеше особено впечатление. Завъртя рязко главата си. Нямаше намерение да гледа. Иначе щеше да избие всички наоколо. А това щеше да е грозна картинка, която нямаше намерение да рисува. По лицето й видимо личеше раздразнението. Не, не й завиждаше, но се дразнеше изключително много. Нямаше за какво да й. Не беше по - хубаво от нея, работеше тази скапана работа и сигурно нямаше нищо в главата си. При тази мисъл се успокои. И то наистина. Нямаше за какво да се ядосва. Тя беше женена за наистина богат човек, а тя очевидно беше проститутка, която не можеше да си плати наема на евтиното си жилище. Само по евтините й обувки можеше да я прецени. Докато видиш ли, Анастасия нямаше нещо, от което да се оплаче. И продължаваше да изглежда по - красива.
- Кога ние ще заминем някъде? - попита, като наклони глава наляво. - Имам чувството, че не мога да видя, а искрено се надявам това да се случи.
- Ще видим. Трябва да се върна този месец, но другия бихме могли - каза Джеймс, който очевидно беше усетил разсеяността на брюнетката.
Но поне сега се върна към реалната ситуация и можеше отново да се контролира, въпреки че отвътре й е искаше да изпочупи всичко, но щеше да се задържи за малко. Щеше да си създаде възможност да строши нещо. Телефонът й започна да звъни и тя едва не подскочи. Тази рязка смята в настроенията й не й се отрази особено добре. Анастасия погледна телефона си и в следващия миг чу гласът му:
- Нещо важно ли е?
Брюнетката кимна, но разбира се лъжеше. Просто искаше да излезе от това място. Знаейки, че той е там с онази, просто я побъркваше. Трябваше да се съвземе и то, колкото се може по - бързо.
- Извини ме.
Изправи се, взе телефона от масата и привидно бавно, и спокойно излезе от залата, в която се намираха. Тръгна по коридора и директно затвори, защото знаеше кой звъни и че нямаше смисъл да говори, знаеше, че нямаше да бъде нещо съществено. Усети как роклята започва да я стяга, както никога, някаква неприятна тръпка премина през тялото й и я удари най - силно в корема, което я накара да се подпре на стената с лявата си ръка. Едва си поемаше въздух, цялата трепереше. Беше толкова ядосана, че негативните емоции преминаха от ума й по цялото й тялото.

Демонът следеше движенията на Анастасия и се усмихна доволно. Беше предизвикал ревност и гняв в нея. Това му харесваше и то много. значи той не беше напълно безразличен за нея. Вярно, че съпруга й беше там. Трябваше да направи нещо по въпроса с деденцето. Дали пък да не звъннеше в защита на детето и да каже че някакъв полу сляп дядо който се беше оженил за едно малко невинно но и много сексапилно момиченце. Какъв ли беше шанса после Анастасия да се опита да го убие. Целуна леко сервитьорката с която беше и тръгна към посоката в която беше Анастасия.
Затвори вратата след себе си и плъзна длани по тялото на тъмнокоската. Спря ги около кръста й и целуна нежно задната част на вратът й.
- Не знаех, че си женена за дядо си.
Думите му бяха с цел шега но не знаеше как тя ще ги приеме. Отмести косата й на една страна и се загледа в отражението им. Това вече й подхождаше много повече от онзи старец който със сигурност се нуждаеше от конска доза виагра само да се възбуди. Целуна отново рамото й.

Пак потрепери и болката й се удвои. Бързо се дръпна и сложи ръцете си на главата.
- Не ми е дядо! И съм убедена, че ти си много по – стар – каза съвсем тихо, но ядосано, защото нямаше намерение да кара хората да я слушат … не че имаше хора, но ако имаше … - И кога ще престанеш да ме караш да се чувствам така – очите й се отвориха широко, беше му толкова бясна.
Той беше виновен за всичко. Не … не, тя беше повече виновна. Тя беше най – виновната, но беше по – лесно да обвини него. Така вината й ставаше по – малка. И не, защото вътрешно изневеряваше на Джеймс, тъй като в главата си мислеше за друг мъж, а защото изневеряваше на себе си и това, което беше и това я дразнеше.
- И не ме докосвай – каза, като дори не повярва на себе си, че го изрича, защото тя искаше той да я докосва и това я прогаряше отвътре.
Не можеше да си поеме въздух. Това отвратително чувство … не искаше да го изпитва повече. Би го убила, но знаеше, че не можеше, първо, защото просто не го искаше и защото знаеше, че не може, защото той беше смъртен грях и знаеше, че не може. Беше опитвала с други, затова беше убедена в това твърдение.
- Моля те. Не го прави отново. Побърквам се – каза, като затвори очите си и се опита да се успокои, колкото и невъзможно да беше точно сега, както обикновено.

- Знаеш ли какво в момента се държиш като лигла! Преди няколко дни ме целува и се притискаш към мен а сега ме гониш все едно съм вчерашно пале.
Гневът му се увеличи и гледаше тъмнокосото момиче. Вече наистина не я разбираше защо се беше отнесла така с него? Вярно беше смъртен грях, беше лош и порочен но Шейн имаше сърце и чувства. Друг беше въпроса кога ги ползваше и кога не. В момента беше развъртял кранчето което пускаше емоциите му.
- Мислех, че ще се зарадваш поне малко и да по стар съм от него но аз поне мога да те задоволя и да бъда истински с теб за разлика от този старец

- Не съм лигла - този път наистина го изкрещя и изобщо не й мина през ума какво ще си помислят хората или мъжа й. - Това, че знам какво искам такава ли ме прави? - о, разбира се, че излъга.
Нямаше си на представа какво точно иска да направи. Но трябваше да каже нещо в своя защита ... макар че не можеше дори да се защити.
- Тръгвай - заповяда му и тръгна към изхода. - И по - бързо, ако обичаш - каза напълно сериозно, като отвори вратата и излезе извън сградата.
Не беше сигурна дали това е нещото, което иска да направи, но трябваше да предприеме нещо, искаше да предприеме нещо, искаше да се отърве от желанията си, а щом като не ставаше по този начин, по който й се искаше, то щеше да опита нещо друго.

- Ако знаеше какво искаш едва ли щеше да си тръгнеш онази вечер толкова бързо малката!
Изръмжа насреща й. Не му пукаше, че хората ще ги чуят или видят. "Нека" помисли си смъртния грях. Така сигурно щеше да върне красавица на земята и да успее да я накара да разбере какво тя от него и от себе си. Тя може да успява да залъгва себе си но нямаше да успее да залъже и него с тези думи. Беше ги чувал и преди много много пъти от жени които се чувстат объркани и не знаят какво да правят - да се правят на послушни женички или да се отпуснат и да се забавляват. Да бъдат щастливи.
- Ами ако не си тръгна
Последна я наън като фурия и я притисна към една стена малко след заведението. Не държеше стареца да ги гледа а и беше сигурен, че и тя иска същото да си запази кранчето към чешмичката за пари и разкош.

Абсолютно всичко, на което се беше научила през годините, в този момент напълно се изпари. За нея нямаше такова нещо като подходящо и приемливо държание в момента, защото сега, за първи път от доста време беше решила да направи такова голямо отклонение в живота си.
- Тръгнах си именно, защото знаех - отсече, като го гледаше в очите.
И беше права за себе си наистина знаеше, че искаше да не бъде там. И затова направи всичко възможно да не бъде.
- И ти няма да си тръгнеш, защото аз не искам - заяви и в този момент го целуна.
Ако допреди една седмица не знаеше какво иска или по-скоро се опитваше да скрие желанията си, то сега беше наясно. И това, което искаше сега стоеше пред нея.

- Да съм казал, че ще ходя някъде.
Целуна го и обви ръцете си около тялото й. Обгърна малката й талия и се усмихна. Повдигна тялото й в въздуха така, че да може да обвие краката си около кръста му. Целуваше я нежно по устните, по ключицата, по вратът и по рамото и отново по пътя нагоре. Отдели се от нея колкото да си поема малко въздух и се загледа в очите й. Това вече, му харесваше повече. Харесваше му, че тя знае какво иска и, че не се страхува да си го поиска. Целуна нежно устните й и я гледаше.
- Ако искаш ще отидем някъде двамата. Само кажи и отива бонобончо

- Така прозвуча - рече и затвори очите си, пое си дълбоко въздух.
Чувстваше се освободена от всичко, което я измъчваше досега. Можеше наистина да си отдъхне. Свали краката си от кръста му и решително рече:
- Да. Би било най - добре. Дори имам идея. Дошъл си с кола, нали? - попита и дори в погледът й сякаш изскачаха въпроси.
Джеймс може и да беше стар, но винаги намираше начин да я открие. А тя щеше да зареже всичко, с което би могъл да я проследи, а именно колата си, с която беше дошла и телефона си. Ако бягаше сега, то нека бягаше качествено. Анастасия избяга за момент и от ръцете на Шейн, но после си спомни, че палтото й беше вътре, а с него и телефона й.
- Добре. Всичко е наред - каза по-скоро на себе си. Все пак трябваше да е сигурна.

- Да с кола съм.
Гледаше момичето и целуна челото й. Вгледа се в роклята й, беше толкова красива. На нея всичко й отиваше дори и да беше облякла някой скъсан чувал. Съблече якето си и го наметна на раменете й. Едва ли й беше студено, но въпреки това беше жест който щеше да направи само за нея. Ако пред него беше момичето от заведението което беше привлякъл към себе си със сигурност щеше да я остави да измръзне с малко късмет щеше да умре и да отиде в Ада.
Хвана ръката на Анастасия и я поведе към колата си която беше паркирана малко по надолу на улицата. Усмихна се и я гледаше. Надяваше се съпруга й да не се усети скоро но пък дори и да се усети, нямаше да има значение. Шейн знаеше как да става неоткриваем. Отвори предната кола на вратата и я гледаше.
- След вас красива госпожице.