Restaurant "Lumière"

Уилям бързаше. Беше закъснял. Смяната му беше започнала преди окло един час. Не знаеше как щеше да реагира шефът му, но сигурно нямаше да бъде особено удовлетворен от закъснението. Надяваше се да не му създаде проблеми, но вече го правеше Уилям за втори път. Нямаше как да не бъде това забелязано, нямаше как да не му се създаде проблем. Не си вършеше работата добре и това си беше. Просто не щеше да си го признае, но и на това щеше да му дойде времето. За всичко си имаше … всичко беше напълно възможно и той наистина вярваше в това. Но и ако не му беше писано, то нямаше как да му се случи, ама изобщо.
Погледна ръчния си часовник за пореден път. Изпусвка. Мразеше да закъснява, наистина. Но просто му се налагаше понякога и това не му допадаше, но обстоятелствата бяха такива и той нищо по тях не можеше да промени … може би, защото не искаше. Все пак те бяха създадени също от хората, следователно винаги е могло да се пренастроят, преработят … пригодят така към човек, както нему удобно.
За пореден път погледна към часовника. После извади телефона си от задния си ляв джоб, за да провери дали са му звъняли, но всичко беше наред засега. Беше го оставил без звук, за да не забрави да го изключи после. И затова го поглеждаше доста често. Не знаеше какво може да се случи. Никога не знаеше. Затова и поглеждаше. Беше нормално за него. За другите можеше и да изглежда като луд, но той си знаеше.
Краката му започнаха да го болят, заради бързината, което го принуди да забави значително. Трябваше да събере сили. Имаше ужасно задръстване и трябваше да слезе от автобуса, за да стигне по – бързо. По едно време тичаше, но и от това имаше нужда от почивка. Оставаше му още около един километър. Не много, но след изминалите вече шест, то наистина беше свършил доста работа.
Краката му трепереха. Изобщо той трепереше. Беше притеснен. Не знаеше къде другаде можеха да го вземат на работа с лошото му образование. Почти нищо не можеше да прави. Затова бързаше, за да не загуби единствената си работа. Не искаше да я губи. Нали от нея живееше. Макар че не можеше да се оплаче откъм пари. Имаше си … винаги си имаше и винаги можеше да си намери. За него това не беше нещо необичайно, нов и различно. Спаравяше се, но все пак … искаше си тази работа.
Започна да вижда вече ресторанта, но от толкова умора, за да не се радва прибързано, реши да се успокои и да не бърза повече. Беше близо, трябваше му почивка и всичко щеше да е наред … но каква почивка? Беше закъснял. Единственото, което би могъл да направи беше просто да върви по – бавно. Закъснението му, изяждаше почивката му, както се случи и вчера.
Зави надясно. Знаеше, че оттам щеше да му е по близо до задния изход. Не искаше да минава отпред. Беше закъснял. Беше п – безопасно да мине отзад. Затова направи толкова много завои, но поне имаше повече сянка. Макар че слънцето отдавна вече се бе скрило. И все пак … иначе беше жега, а той не издържаше.
Когато застана пред вратата на сградата, задната, както споменах, оставаха му само няколко метра, за да успее да достигне дръжката. Тогава видя някакъв мъж. Добре облечен, според това, което можеше да види Уилям, което му беше и достатъчно, за да го определи. В крайна сметка няма как да подминеш скъпото, ако го виждаш всеки ден. Този човек явно не забеляза умореният младеж… и по – добре … помисли си. Отвор вратата и точно в този момент усети някаква странна миризма. Като на изгоряло. Носът му я изследва набързо. И може би се оказа прав. Не знаеше дали е така, в действителност. Можеше просто някоя храна да не е наред, но горещината се носеше абсолютно навсякъде. А той можеше да я усети и то не заради дарбата си. … Просто не обичаше да му е горещо.
Опита да отвори вратата, която директно водеше към ресторанта, но тя го попари и той се дръпна рязко. Повдигна вежди и за да не докосва бравата отново, той блъсна с крак вратата, при което пред него се появи ужасяваща гледка. Всичко гореше, беше обгърнато в пламъци. Извади телефона си и бързо набра пожарната. Но друго беше онова, което му направи много, ама много голямо впечатление. Просто се обърна и видя как някакво момиче лежеше на пода. Пламъците сякаш бяха върху него, но не му причиняваха болка, нямаше нито една следа от изгаряния, при което лицето му придоби неразбираща физиономия.

Трябваше да излезе на среща с този непознат клиент на Джеймс. Джеймс бе като баща в нейните очи и като такъв той винаги правеше всичко за нея. Затова сега тя реши да му върне услугата. Този клиент от доста дълго време я канеше на среща, но тя все си намираше оправдание. Костюмираните красавци с високо самочувствие не бяха по вкуса ѝ, но този път реши да приеме. Може би ако видеше колко не си подхождаха щеше да спре да ѝ досажда. Пък и Мей не бе готова за връзка. Тя никога не бе имала и затова не изпитваше нужда за такава. Щеше да е прекалено странно за нея да има човек до себе си на който да разчита. Освен Джеймс, разбора се.
Друго нещо, което не харесваше бяха изисканите ресторанти. Разбира се, този напълно непознат, който ѝ се представи под името Томас, явно нямаше представа,ч е тя не си пада по такива места и затова я заведе точно в такъв ресторант. Нямаше нужда да ѝ демонстрира колко пари има. Бе израснала с такива хора и ѝ бе дошло до гуша, но се успокояваше с факта че това е просто една вечеря. Нямаше как нещо да се обърка чак толкова много. Малко неприятна атмосфера, скучни разговори за корпорацията му и финансовото му състояние и всичко щеше да приключи. Беше много по-добре отколкото да седиш заключен в килия оставен сам със себе си усещайки как бавно се побъркваш.
Дотук вечерта бе скучна. Пиеха изискано, бяло вино и как предположи говореха за това как бе изградил своята малка империя. Целия труд и добри инвестиции. Радваше се за него. Радваше се, че се чувства толкова горд от себе си, но трябваше ли това да е темата на разговор. Не бе нужно да е толкова погълнат от себе си. В крайна сметка бе дошъл тук с нея, а не с баща ѝ.
Въпреки всичко щеше да се радва на скучната нощ повече отколкото на това, което се случи. Изведнъж се разнесе пукот като от огнестрелно оръжие. Чуха се писъци и някой заповяда всички да легнем на земята. Секунда по-късно лицето ѝ опираше студения под, а до нея Томас изглеждаше съсредоточен, гледащ в една точка. Минути по-късно нападателитеизбухнаха в пламъци подпалвайки всичко около себе си. Огъня бързо достигаше масите, столовете дори хората, които бяха приклещени от огнените езици. Мей гледаше с недоумение Томас.
- Ти ли го направи?
- Нямаме време за това, хайде да бягаме. - сграбчи ръката ѝ и тръгна, но тя му оказа контра стоейки на едно място. Нямаше да тръгне с човек, който без да му мигне окото бе подпалил целия ресторант обричайки всички вътре на сигурна смърт. Защо? Ясно, че искаше да помогне, но това не беше правилно. Изненада и недоумение бяха изписани на лицето ѝ. Що за човек би позволил подобно нещо да се случи. Този пожар бе взел повече жертви отколкото щяха да убият крадците. Те просто щяха да получат парите си и да избягат. Всички щяха да са живи сега, а не въглени.
Очевидно успя да разбере какво си мисли тя и просто пусна ръката ѝ и каза загрижено.
- Очевидно няма да тръгнеш с мен, но моля те излез от тук. Ето, там е задния вход излез през него, нали? Не ме карай да се чувствам отговорен. - прошепна и си позволи да я целуне, а след това се изниза като страхливец. Изтри устните си с ръка. По дяволите, костюмираните страхливци. Подпали заведението и не иска тя да го кара да се чувства виновен. Той не беше наред. Жалко, че не можеше да го предаде на полицията. Нямаше как да обясни дарбата му. За щастие поне имаше обяснение за себе си. Познаваше свръхестествения свят и знаеше много добре какво беше той. Просто човек с дарба.
Огледа се. Имаше ли някой на когото да помогне? За нейно щастие, нищо свръхестествено не можеше да ѝ повлияе и затова огъня не правеше нищо друго освен жега. Падна на колене. Дима покриваше очите ѝ. Не можеше да види нищо. Легна на земята с надежда да види, някой скрил се под близката маса. Но нямаше никой. Писъците бяха спрели отдавна. Ако това бе истински пожар, предизвикан от нормален човек, тя вече щеше да е мъртва.
Изправи се. Не бе забелязала момчето, което стоеше близо до служебния вход. Очевидно бе дошло скоро, защото се оглеждаше изненадано. Изтича към входа хващайки ръката му тичайки навън.
- Няма оцелели. - каза преструвайки се, че дима вътре бе оказал влияние на белите ѝ дробове. Затова започна да кашля. Тя бе недокосната от пожара, но не можеше да каже същото за роклята си, която от красива, дълга вечерна рокля, бе станала разпокъсан, обгорен парцал. Скъса долната част, която така или иначе бе почти изгоряла. Сега бе станала къса до коляното рокля. Много по-удобно, но не по-малко грозна.
- Мейреа. - подаде учтиво ръка. - Имаш ли представа как е започнал този пожар?

Уилям я гледаше странно. Огледа я набързо. Нямаше нито една част от тялото й, която да беше изгоряла. Сякаш беше недокосната от него, сякаш просто я беше галел и нищо повече. Повдигна вежди и малко беше останал с отворена уста … но гласът на мъжа от отсрещната страна го накара да се съсредоточи върху случилото се. Трябваше да повика пожарната. И да се опита да спаси, каквото може поне от заведението, след като не можеше хората, то поне това щеше да се опита.
- Ало?
- Ааа … такова – започна Уилям, гласът му трепереше, но успя да познае този на Макс въпреки всичко. – Знаеш къде работя, нали? Има жесток пожар – каза набързо.
- Сега.
Бе последното, което бе чул и тръсна глава. Жестоко, бе употребил, тъй като всичко беше ад. И просто не можеше да измисли дума, с която да го опише.
- Трябва да се преоблечеш – каза, когато я погледна, най – сетне. – Не трябва да те виждат в това … здраво състояние.
Мозъкът му най – после започна да функционира. Не знаеше каква е тя, но за него свръхестествения свят беше познат … не много, но достатъчно и знаеше, че имаше такива същества, които можеха да се лекуват … може би тя беше една от тях … може би и може би.
Нямаше време да предполага. Не се шегуваше за дрехите … наистина трябваше да ги смени.
- Ела с мен – каза и я върна в сградата, като хвана ръката й.
Щом този огън не й влияеше, то пак нямаше да. А и на него нищо не можеше да му направи … поне с това можеше да се утеши. Влезе в една от стаите, като повлече след себе си и нея. Запали лампата и бързо се огледа. Пусна я и й подаде някаква смотана тениска, а също и панталон. Не знаеше дали щяха да й станат … нямаше си никаква идея какво точно правеше, но знаеше, че тя трябваше да се преоблече.
- Ще изляза, а ти побързай – каза, като излезе от стаята. Трябваше да провери какво точно става, за да бъде сигурен, че няма да ги намерят вътре … щеше да е подозрително … мислеше си.
Отвори отново стаята, в която беше запален пожара. Присви очи и хубаво огледа мястото. Направи няколко крачки напред, като затвори след себе си. Огънят едва стигаше го него … той така бе направил. Знаеше, че щяха да пристигнат след няколко минути, а те му бяха достатъчни, за да се увери в достоверността на думите на момичето. Прегледа цялото място. Смъртта наоколо го съсипваше. Не знаеше как понасяше да ги гледа.
- По дяволите – каза, когато наистина се увери, че всички бяха мъртви.
Поне реши да улесни работата на пожарната. Направи така, че пожарът да намалее, а след това излезе от стаята. Пое си дълбоко въздух. Огледа дрехите си ... всичко беше наред с тях поне.