-no time for fear-

|19|Human|FC:lyndsy fonseca|
06.06.2011
-Тя е луда. Не изпитва нищо. Нищичко. Би те убила без да ‘и мигне окото. Само за забавление. Ей така.–казваше тогавашната приятелка на Лейгхтон пред един от полицаите разследващи случая. - Тя е психопат.
- Смятате ли ,че тя го е убила? – отвърна ‘и полицая ,като се опитваше тонът му да е равен и спокоен, но се усещаше лека нотка на напрежение в гласа му. Беше го страх да не се случи нещо на момичето, което стоеше пред него.
- Аз...аз не знам. – погледна в масата. Не искаше да го гледа в очите, защото щеше да разбере ,че знае кой е. Знаеше ,че ако кажеше щеше да е мъртва още ,когато излезеше от очастака, така че избра да замълчи.
- Сигурна ли сте? – попита полицая, когато видя несигурността в думите 'и. В очите му се виждаше ,как отчаяно искаше да реши този случай. Глождеше го отвътре. Как можеше едно шестнадесет годишно момиче да направи такова нещо? Това беше лудост. Какъв полицай бе ако не може да намери достатъчно доказателства за да я разобличи.
- Аз..аз ...н.. – щеше да я издаде. Беше на път ,но нещо я прекъсна.
Тик. Так. Тик. Так.
- Какво е това? – каза полицая. Часовника? Помисли си. Не, тук нямаше часовник. Не,не, не. Не може да е бомба. Не ‘и това. Силен писък се чу. Как можеше такова малко момиче да извика толкова силно? И тогава усети първоначално топлина, която обви тялото му и ставаше все по силна. И на края изгоря заедно с целия очастък. Чуваха се писъците на хилядите хора вътре. Някаква женска фигура стоеше пред него и гледаше, как хората изгарят със самодоволна усмивка. Беше Лана. Скръстила ръце пред гърдите ‘и с черен клин ,черен прилепнал потник без презрамки, който страхотно подчертаваше перфектното ‘и тяло. Също си беше обула и черни боти, които я правеха малко по-висока от скромните 'и метър и седемдесет, а походката ‘й, като котка.
Почти не се виждаше цялата. Виждаха се само зелените ‘и примамливи очи. Бяха ,като морето, ако ги гледаше твърде дълго можеше да се загубиш в тях. В тях се четеше пренебрежение. Сякаш това ,което се случваше пред нея не беше нищо особено. Сякаш сега не беше убила поне сто човека, но тя не чувстваше нищо. Поне така казваха хората. От една страна беше така, но ако тя ти позволеше да я опознаеш, разбираше ,че тя може да бъде чувствителна понякога.
Чуваха се сирените на линейките и пожарникарите, както и на полицията,а от малко по-далеч от нея се виждаха и светлините им, как наближаваха. Обърна се –все още с онази самодоволна усмивка- и си тръгна, като си запали една цигара докато ходеше незнайно къде....
От тогава тя се бе превърнала в най-лошия, кошмар на хората. Убиец, който убиваше за забавление. Харесваше ‘и да гледа кръвта им ,как се стича по пода. Превърна се в същински психопат.