Promise me you'll never change

Werewolf

Daniel Sharman

tell me that you'll stay the same

17th of October,
Силното бръмчене на двигателите и въодушевените викове на тълпата заглушаваха дори собствените ми мисли. Карах мотора си устремено към насъбралите се хора и спрях едва на няколко метра от тях. Рязкото натискане на спирачките предизвика скърцането на гумите ми по асфалта. Свалих и двата си крака на земята, а зад мен паркираха още няколко от най-добрите ми приятели. Свалих каската, с която карах и я захвърлих настрана, а после издърпах ръкавиците от ръцете си и прокарах пръсти през разрошените си къдрици, опитвайки се да ги подредя поне малко. На лицето ми се появи една тънка усмивка, когато с периферното си зрение забелязах какъв фурор сред момичетата предизвика появата ни.
Но известен за всички беше фактът, че аз отдавна бях предпочел сигурността и от много време насам за мен имаше една единствена жена. Не забелязах лицето й сред тълпата, но това ни най-малко не ме разочарова. Погледнах към покрива на близката постройка и очите ми срещнаха нейните. Затичах се към сградата и скочих високо, като се захванах за близката желязна стълба, която ми помогна да се изкача нагоре.
- Бях сигурен, че ще дойдеш – прошепнах, докато дланите ми мачкаха русата й, копринено мека коса. Лицето ми се приближи към нея, а после устните ни се докоснаха в сладка и страстна целувка.
- Ще ме придружиш ли по пътя към победата тази вечер? – попитах я, повдигайки лявата си вежда. Не се съмнявах в отговора, но не исках и да я притискам. От една страна, всяко едно състезание носеше своите рискове, но бяхме свикнали с опасностите и те се бяха превърнали в част от ежедневието ни. Сега не можеш да се лиша от удоволствието, което изпитвах, когато адреналинът залееше тялото ми.
- Да тръгваме -  предложих и хванах дланта й, а после заедно се върнахме обратно при приятелите ми. Тази вечер щеше да има грандиозно състезание, което не беше за изпускане. Залозите бяха високи, а победителят щеше да си отиде с една солидна сума, която несъмнено щеше да му стигне за чисто ново оборудване и тази награда определено си струваше. Единственото, което се очакваше от мен, беше да спечеля. А след като имах правото да взема приятелката си със себе си, тя несъмнено щеше да ми донесе късмет.
Всички се качихме на моторите, приготвяйки се за началото на състезанието. Сложих си каската и ръкавиците, след това подадох резервната на гаджето си, но тя отказа да я сложи. Не настоявах, защото знаех, че нямам шанс срещу нея. Не останах доволен от факта, но не исках да се караме точно преди началото. Надявах се само, че всичко ще мине гладко. Сърцето ми биеше лудо, в ритъма на двигателя. Пред нас застана момиче, което вдигна ръцете си и започна да отброява секундите до старта. След това размаха карираното флагче и всички потеглихме. Дишането ми се накъса. Ръцете на красавицата зад мен обвиваха тялото ми и го притискаха до нейното, което от части ограничаваше движенията ми, но нямаше как да я предупредя. В началото всички състезатели бяха зад гърба ми, но в последствие един по един започнаха да ме настигат. Стигнахме до последния завой, зад който се намираше финиша. За последен път трябваше да ускоря до дупка преди да премина финалната права. Реших да рискувам и увеличих скоростта до колкото можех. Бях убеден, че това е печаливша тактика, но не осъзнавах колко много грешах.
Гумите изсвириха, моторът се завъртя, а ние двамата паднахме на асфалта. Превъртях се няколко пъти преди да изпадна в безсъзнание. Последното нещо, което помня от този момент, беше как тялото ми беше обляно в кръв, но не усещах болка. Погледът ми беше замъглен и всичко изглеждаше като в сън. Наоколо се чуваха уплашените писъци на хора. Няколко момчета слезнаха от моторите и се спуснаха към мен, но не можех да фокусирам образите им. След това се чуха линейки и полицейски коли. А после – мрак.

20th of October,
Събудих се няколко дни по-късно в чисто бяла стая. Към мен бяха насочени прожектори, които ме осветяваха с ярка светлина. Огледах се наоколо, но осъзнах, че не мога да движа тялото си. Болката изгаряше тялото ми. Сякаш ме бяха заляли с киселина. Искаше ми се да изкрещя, но не можех. Не можех да отлепя устните си една от друга. Наоколо имаше доктори в бели престилки, които наблюдаваха жизнените ми показатели. Очевидно все още не бяха забелязали, че съм в съзнание.
- Едва ли ще оживее – каза един от тях и поклати отрицателно глава. Отново затворих очи...Бях изтощен.

1st of November
Отново се върнах в съзнание, но този път не бях в болничната стая. Няколко слънчеви лъча проникваха в тъмната стая. Вътре беше задушно и прашно. На места боята по стените липсваше, а дървените дъски по пода бяха прогнили и в тях имаше дупки. Леглото скърцаше при всяко движение, което правех.
Можех да се движа...
Изправих се в седнало положение и огледах ръцете си. Бях облечен в чисто нови дрехи а по тялото ми нямаше никакви рани, сини, охлузвания или следи от катастрофата. Свалих краката си на земята и станах от леглото. С изненада останових, че мога да пазя баланс. Бавно пристъпих напред към вратата, а след това натиснах надолу дръжката и отворих. Озовах се в дълъг коридор, чиито край отвеждаше към извиваща се надолу стълба. Слезнах на долния етаж, където видях мъж, който стоеше до прозореца. Никога през живота си не го бях виждал.
- Виж ти, кой се събуди. Доста време ти отне, Даниел.
Откъде по дяволите знаеше името ми?! Нима ме познаваше?
- Къде съм? – попитах. – Къде е тя? – беше следващия ми въпрос. – Добре ли е? Искам да я видя.
- Говориш за малката си приятелка, нали?
Кимнах в отговор.
- Е, съжалявам, че точно аз трябва да съм човекът, който ще ти съобщи тъжната вест, но тя почина. Дори не успя да стигне до болницата. Извадил си късмет. Горката, дори не е носела каска. Не е имала никакви шансове.
Думите му постепенно заглъхваха. Не исках да слушам повече. Не можех да приема факта, че вече я няма. Не беше възможно да съм я загубил. Усетих как гневът ме залива и единственото, за което можех да мисля, беше колко много исках да си я върна. В безсилието си, забих юмрук в стената, а след това грабнах един дървен стол и го захвърлих в произволна посока. Той рикушира в стената, счупи прозореца и парчетата от него, заедно с няколко ситно натрошени стъкла се приземиха на земята. Паднах на колене и стиснах силно зъби. Погледът ми попадна върху едно от стъклените парчета, в което виждах отражението си. Внезапно забелязах как очите ми започват да блестят...