Only the pure in heart can make a good soup.

На външност бе на не повече от осемнадесет, но в погледа ѝ се разкриваше един необятен океан от познание. Един мистичен поглед, заключен в границите на красиви тюркоазени очи. Понякога мастилени, описващи страданието ѝ или разочарованието. Друг път светли като небето, трептящи, копнеещи, усмихващи се. От време на време просто светли без да показват емоциите ѝ. Също като пламъка в тях. Понякога той просто отсъстваше, друг път тлееше, а имаше моменти когато изригваше неочаквано. Не говореше особено и не можеше да разбереш много за нея. Не се доверяваше лесно. Беше добродушна и с позитивно мислене. Едновременно бе дете и пораснала млада дама. Обърквах се, но винаги ми бе приятно да общувам с нея, ако можех да се изразя по този начин. Реално само аз общувах, тя просто ме слушаше и изразяваше мнението си посредством изражения, физиономии или проява на емоции. Когато се смееше, стените като че поемаха този кадифен и звънлив звук и го разпростираха из стаята като невидими вълни светлина. Въпреки всичко я намирах за жизнерадостна.


Да стоиш в малка изолирана стая, без прозорци, без светлина, без нищо сигурно щеше да притъпи усещанията на всяко същество затворено в нея. Щеше да го накара да забрави за времето. Нямаше да знае кога е ден или нощ, колко секунди, минути, часове, дни, месеци или години са минали. Щеше да тъне в забрава като някаква стара книга, за която никой никога не е чувал. Учудващо бе как с Джемима не се бе случило същото. Тя дължеше това на картините, но дълбоко в себе си знаеше, че надеждата и молитвите я бяха съхранили.

Лятото отдавна си бе заминало. На негово място, доволно се бе настанила есента. С хладния си полъх, тя брулеше крехките корони на дърветата и се заиграваше с листата, който се откъсваха и бавно се спускаха към земната повърхност. Сякаш танцуваха нежен валс. Песните на птичките отдавна не огласяха градините на имението. На тяхно място бе застанал дъждът със своята тъжна, но въпреки това успокояваща мелодия. Топлите слънчеви лъчи рядко се появяваха на хоризонта особено когато сивите облаци обезцветяваха сините небеса. И всичко това бе просто един предвестник на зимата, която рано или късно щеше да обгърне градчето с ледения си плащ.

Работните часове на персонала отдавна бяха свършили. По коридорите на сградата нямаше никой. Всички бяха навън наслаждавайки се на може би един от последните топли дни. Дори в такива дни, Лоте прекарваше времето си в библиотеката, заровила нос в някоя книга. Но не и днес. Днес бе решила да позволи на лъчите да погалят бузките й за последен път. Днес бе решила да се разходи из все още зелените полянки, да подиша чист въздух и просто да оцени кратките мигове на спокойствие и щастие. Но преди да напусне мястото, тя си взе чадъра имайки едно наум, че може да завали.

Крачеше бавно по дървената пътечка. Беше облечена лятно - къси дънкови панталони в светло син цвят и бяла тениска. За всеки случай си взела и сивата жилетка, която бе наметнала небрежно на раменете си. Лекият полъх на вятъра се заигра с кичури от косата й. Изпита хлад по тялото си, което я накара да се облече. Въпреки малките облачета, които се появиха на небесата, госпожица Люмен не прекрати разходката си. Продължи да върви, а когато започна да вали, тя просто отвори диненочервения си чадър, който ужасно много контрастираше със сивото ежедневие в дома й. Капките игриво потропваха върху найлоновия плат, след което се стичаха като сълзи надолу по него.

Джемима спря. Пъстрите й очи се стрелнаха към прелестното дърво, което се извисяваше в средата на огромната им градина. Беше наистина красиво, загадъчно и мистично. Може би все пак, легендата бе вярна. А, може би бе просто детска приказка, вдъхваща надежда на хората. Детето направи няколко крачки опитвайки се да погледне растението от друг ъгъл, когато внезапно погледа й се приземи върху пейката, която се разкри насреща. Не бе празна. На нея седеше чернокосо момче, което се взираше в небето и сякаш чакаше топъл лъч светлина да огрее посърналото му лице. Дали душата му бе обзета от самота, или това бе просто една много добра актьорска игра, девойката не знаеше, но нещо я накара да се приближи до непознатия и просто да седне до него. Настани се, може би твърде близо и премести чадъра си успявайки да го скрие от капките. Не можеше да обясни защо го направи. Може би съжаление? Каквото и да бе, точно в този момент двамата напълно непознати стояха там без да се погледнат, без да продумат. Просто стояха и слушаха песента на дъжда.

Нощта бе спуснала крилото си над града. Тъмносиния небосклон бе обсипан с милиони светила, който трепкаха старателно, опитвайки се да осветят земната повърхност. Светлините, прокрадващи се откъм имението, бяха заглушени от леката мъгла, стелеща се по земята. Макар и лято, вън бе студено.
Лоте стоеше под необятните клони на старинното дърво. Погледът й блуждаеше из небосвода. Хладният бриз нежно играеше с косата й и бавно я обгръщаше с ледените си ласки. Девойката си пое дълбоко въздух. Започваше да си мисли, че той никога не ще дойде. Но може би така трябваше да бъде. Бяха от различни светове, твърде различни. Макар тя да гледаше на нещо повече от прислужник, за него тя винаги щеше да си остане 'господарка'. Мразеше да я нарича така, но винаги, когато се опиташе да му направи забележка, той я целуваше и след това изчезваше в тъмата. Беше като сянка, която тя не може да улови, а така силно желаеше да притежава.
Загубила се в дълбоките размишления, изпълващи разума й, тя не усети чернокоското, който стоеше като статуя зад нея. Неочаквано някой покри очите й и прошепна изтърканата фраза "Познай кой е!" Макар изтъркана, излизаща от неговите устни, тя звучеше прекрасно. Брюнетката постави длани върху чуждите и ги премести. Обърна се бавно и в мига, в който погледите им се засякоха, на лицето й изгря усмивка. Каспър я обгърна с ръце и топлина и я дари с целувка по челото. Понякога Лоте си мислеше, че той гледа на нея като на малка сестра, от колкото като на любима. Но вниманието, което й отделяше й бе достатъчно. И макар всичко това да беше пазено в тайна от останалите обитатели на имението и най-вече консервативното семейство на госпожица Люмен, на младата дама й харесваше. Защо? Защото цялата тази тайнственост поддържаше пламъка и тръпката.

Къщата бе по-оживена от всякога. Слугите хвърчаха от една стая в друга, бързайки да изпълнят всяка поръчка на господарите си. Родителите на Джемима бяга организирали предния си прием, на който девойката не смяташе да присъства. Не харесваше цялата тази натруфеност. За нея всичко това бе просто един фарс, маска, под която хората криеха лицемерието си. Люмен не бе такава и затова се стараеше да страни от подобни хора и мероприятия, макар те упорито да я преследваха.
Вместо да нарежда и да тормози прислугата с капризите си, Лоте се бе затворила в библиотеката. Не четеше, просто защото бе изчела по-голямата част от материала тук. Вместо това стоеше на перваза на леко открехнатия прозорец и наблюдаваше откриващия се изглед. Тюркоазените й очи обходиха цялата градина или поне тази част, която се разкриваше пред нея. Но погледа й, както се и очакваше, се спря върху високото дърво. Винаги когато го погледнеше си спомняше първата й среща с Каспър или онази незабравима лятна нощ.
Каспър си замина няколко дни след тайната им среща. Джемима така и не разбра причината. Първоначално си мислеше, че родителите й са разбрали за взаимоотношенията им и са го уволнили или подкупили, но чернокосият не би си тръгнал така лесно. След това, през ума й мина и друга версия, в която му се налага да напусне и, за да не я нарани не й казва нищо. Може би просто го бе страх от чувствата му. Не знаеше, не искаше и да разбира. Бе й останал само споменът за една хубава млада любов, която можеше да изрази чрез картините си, или може би нещо повече...


More about the girl:
» Името й е с библейски произход и означава 'гълъб'. Фамилията й в буквален превод означава 'светлина'.
» Най-малката във влиятелната фамилия Люмен.
» Макар интровертния си характер, тя е грижовна и приятелски настроена.
» Намира утеха в изкуството
» Обича да е сред природата

Одобрена си! Добре дошло и се забавлявай;