Before few weeks

First topic message reminder :

Завистта беше един от най-силните смъртни грехове. Често се издигаше над останалите шест гряха. А истината беше, че можеше да търпи много малко от тях. Може би Похотта беше единствената с която му харесваше да прекарва ценното си време. В момента стоеше, на неговото сепаре в бара си и оглеждаше човешките момичета. Знаеше, че с едно щракване на пръстите можеше да има всяка една от тях.  Но не си заслужаваше, те бяха забавления за няколко нощи най-много една седмица.
Отпи от питието си и плъзна празната чаша по плота на масата. Погледна към едната сервитьорка и кимна леко. Беше достатъчен знак, за да знае какво да направи. Гледаше я как отнася чашата и се загледа в нищото. Музиката не беше точно от любимите му стилове но пък привличаше все повече и повече млади хора - млади души от които да се храни. Хранеше се от човешката завист. Прекарваше по няколко часа на ден, за да поддържа тялото си в този вид.
Стана от мястото си и тръгна бавно към дансинга. Трябваше, да се раздвижи малко да събере малко погледи към себе си. Вървеше между танцуващите младежи. Плъзна длани по дългите и хубави крака на едно момиче. Не го интересуваше дали тя си имаше приятел или не така или иначе можеше да го смаже като малко бубулечка. Погледа му се прикова към едно тъмнокосо момиче което стоеше встрани от тълпата. Усмихна се и тръгна към нея. Покрай него мина една сервитьорка и той взе питиетата от таблата й. Спря се пред момичето и й подаде едната чаша.
- Сладурче, надявам се тази вечер да си тук сама.

Огледа детето. На нищо не приличаше ... тази жена не го ли беше хранила? О, нямало е как ... но нямаше значение. Все пак трябваше. Анастасия хвана грубо ръката на това нещо. Беше толкова слаба ... и една никаква. В кой месец трябваше да е то? Трябваше да провери. В същото време дръпна покривалото, с което онази го беше завила.
- Момиче - каза недоволно и пусна завивката. - Как може да си момиче? - обърна се към бебето и вдигна ръцете си във въздуха.
Животът сигурно не я обичаше. Взе една от възглавниците на дивана, побутна детето и я сложи пред него, за да не падне. Все пак то й трябваше.
- Ти пък къде отиваш? - каза, когато чу гласът на Шейн. - И не съм.

- А какво да правя сам Анастасия!
Думите бяха остри и изпълнени с гняв. Вече направо не я разбираше. Даже не беше сигурен че това е същото момиче което беше видял в бара си. Погледна към бебето и поклати глава. - Беше й предложел да си осиновят дете но тя му беше отказала. Не била искала а сега цъфваше с бебе на ръцете. Шейн можеше и сам да направи 2 и 2.
- Да броя плевелите по стените ли?

- Не ми повишавай тон - рече брюнетката и се изправи. - Няма да те пусна да излезеш, защото и без друго няма да можеш сам - каза и присви гневно очи.
Той какво си мислеше, че правеше? Нямаше да му позволи да си тръгне и изобщо нямаше ни най - малка идея защо нямаше да го пусне ... макар че както се видя по - рано, щеше просто да я хване и сам да се изнесе. Но това нямаше да стане.
- Откъде да знам ... измисли нещо - каза, като дори започна да крещи ... въпреки че тя беше виновна ... ако не беше, щеше да е спокойна.
Започна да се разхожда наляво - надясно и да нервничи.
- Ето! - кресна отново. - Пак го правиш! Защо го правиш? - попита и отвори очите си широко. Пак се побъркваше.

- Какво пак правя Анастасия?
Шейн я гледаше и се опитваше да контролира гневът си. Реално погледната нямаше смисъл да й вика защото едва ли щеше да я трогне. Можеше да усети колко напрегната я. Все едно се опитваше да не изкара гневът си на малкото бебе което лежеше. Изръмжа леко знаеше, че е способна но много неща но просто реши да си замълчи.
- Ако исках да стоя сам щях да си остана в бара и през деня когато няма никакви хора. - изръмжа недоволно и се загледа в бебето. Реално погледнато то не беше виновно с нищо за държанието й и за отношението й. - Мислех че ти ще искаш да правим нещо заедно..

Спря за момент. Трябваше да си поеме въздух, да се успокои, но всичко, което се случваше в момента беше ужасно за нервите й ... Просто нямаше идея за това как да се справи.
Истината всъщност беше, че тя бягаше от чувствата си, от това което в действителност изпитваше. Личеше й гневът ... Не можеше да се спори по този въпрос, но имаше едно друго нещо, което не беше наред и единственият начин да го скриеше беше гневът.
- Нямам представа. Просто спри - каза и изведнъж се почиства неловко.
Стоеше гола пред мъж ... Не й пукаше особено до преди малко, но вече й. И отново не знаеше защо.
- Ти да мълчиш! - каза, като надви бебешкия рев, който се оказа неблагоприятен за сетивата й.

Шейн погледна към Анастасия а след това взе детето и го по дондурка малко за да млъкне. Остави го на мястото му и се отдръпна отново към стената. Беше до такава стенем ядосан на момичето пред себе си, че не искаше да се доближава до нея за да не направи някоя простотия.
- Ако ще ме размотаваш като съпруга си ми кажи.
Седна на стълбите срещу нея и я гледаше. В очите му не бяха останали никакви емоции понеже, не знаеше как изрази емоциите си така че тя да успее да ги разбере и най после да му каже какво чувства.
- Ако ще си щастлива ще намеря Медуза да ме направи на камък че да стоя мълчалив и без да мърдам

- Как ме виждаш мен, като размотаваща и разиграваща смъртен грях? - попита, като го погледна с недоумение.
Не беше от страхливите жени, но добре знаеше с кого ще да бъде по - добре да си няма работа, ако иска да остане жива. Пазеше се от по - силните от нея. А той не просто беше по - силен. Имаше едно нещо в него, което я нервираше и просто не можеше да разбере какво, за да го разкара и повече да не го вижда. Тази пречка просто я изнервяше, а тя не обичаше пречките.
- Не няма да съм щастлива? Защо да съм щастлива? Какво хубаво има в това? - попита, като в момента, в който изрече думите си за миг се спря.
Тя сигурно не се чуваше какво говори. Туко - що за първи път от доста време каза нещо, което, първо, че не очакваше и второ, че думите й показваха някаква заинтересованост. Затова и спря, за да не каже нещо повече, защото си въобразяваше, че ако го кажеше, то то щеше да се превърне в реалност, както впрочем се случи с тези й думи. Тя наистина се интересуваше от него. И както беше предвидила по - рано, единственото й решение, щеше да бъде, ако го приемеше ... не виждаше как щеше да се отърве от мислите си иначе, които доста я измъчваха.

- Защо ми е д го виждам като то вече се случва Анастасия!
Този път не може да прикрие гневът си и всичко излезе под формата на крясъци. Не се интересува много дали ще събуди детето или но беше готов на всичко за да изкара истинските чувства на това инатливо момиче по какъвто и начин да се наложи. Дори ако се наложеше да срути тая къща със земята и после собствено ръчно да я изгради греда по греда и крясък по крясък. Отдръпна се още малко назад и сви ръцете с в юмруци.
- Първо ме гониш после не ме пускаш. Дойдохме тук мислех, че тук ще си спокойна но не си. Искаше да легна при тебе легнах обърна ми гръб после слезе тук и се появяваш с някакво дете с новината че ще го гледаш. Но рано ти предложих да осиновим ти не.. Не те разбирам Анастасия единственото което знам е че ме разиграваш. Все едно не искаш да ми позволиш да те направя щастлива.

- Да! Точно така - заяви и за пореден път се опита да си поеме въздух, за да не изпуши като компютър, на който всеки момент можеше да гръмне.
Прокара ръка през косата си и спря да върви, но секунди по-късно осъзна, че това беше най-скъпото нещо, което можеше да направи за себе си, затова продължи. Истината беше, че много искаше да направи нещо, но едва ли щеше да си го позволи. Дори не знаеше защо покани. Не трябваше да предприема това. Сгреши. Това беше най- голямата й грешка.
- Какво направи? Какво направи? - започна да говори повече на него, отколкото на себе си. Беше объркана и това я изнервяше, караше я да се чувства зле и да плаче. Тя плачеше. Защо плачеше? Идиотка. Изтри сълзите си. Трябваше да се стегне.

Щом видя сълзите й всичко се преобърна на190градуса. Все още й беше ядосан заради разиграването но не си беше поставил за цел да я разплаче или да я нарани. Въздъхна леко смъртния грях и се приближи към нея. Плъзна бавно ръцете си по тялото й и я придърпа към себе си. Седна на земята и я повлече с себе си като внимаваше да не я нарани. Започна да гали леко косата й. Изтри сълзите и я гледаше.
- Останах при теб прекрасна моя Анастасия.
Загледа се в очите й и се опита да прикрие гневът си, щеше да го остави за някой друг път просто щеше да намери някой жалък слуга и щеше да си го изкара на него не на момичето. Погали отново косата й и я гледаше.
- Какво друго съм направил?

- Съжалявам. Нищо. Не знам - не знаеше какво да каже ... Толкова рядко се бе извинявала, че дори я заболя в този миг, в който изрече думите. - Ти не си виновен за нищо. Нищо не си направил ... Аз просто не знам - каза през сълзите си, които нямаше представа защо не спираха, а искаше да ги спре.
Изглеждаше като малко момиченце, което беше паднало и страдаше заради раната си. Изглеждаше и невинна, но в действителност нямаше нищо добро в нея ... И въпреки това плаеше, а все си мислеше, че това е качество на добрите.
- Нищо ... Нищо - повтори и подсмъркна. - Не исках така да става. Наистина - не се чуваше, не можеше да се контролира ... Просто хвана ръцете му, имаше нужда от това.

- Добре спокойно успокой се.
Прокара пръсти през косата й и я гледаше. Можеше да види объркването и тъгата в очите й. Не искаше да бъдат там. Искаше да види усмивката й. Тази умопомрачаваща усмивка която го беше накара да изпита някакви чувства към нея. Която не му позволяваше да я забрави. Целуна нежно челото й и я гледаше.
- Виж тук съм няма да отида никъде.
Стисна леко ръцете й и ги дръпна към себе си. Целуна ги нежно. Бяха леко студени но му харесваше. Харесваше му да я усеща до себе си.

Пое си за пореден път през живота си въздух и то дълбоко. Повече от обикновено, ако трябваше да преброи пътите, в които го беше правила, то щеше да събере поне милион. Правеше го постоянно … може би ще си помислите, че е защото е жива и е логично, но тя го правеше постоянно. Мислеше си, че това я успокояваше, но не можеше и отдавна го бе установила. Просто беше такава. Постоянно нервна, злобна … това в момента й беше чуждо, не го разбираше, а искаше.
- Какво ми става – попита. – Обясни ми. Не разбирам – каза и за пореден път подсмъркна. – Защо плача? Не искам да плача.

- В момента плачеш защото ти се плаче.
Придържаше я към себе си и се усмихваше леко. Бършеше сълзите й една след друга. В момента приличаше повече на малко момиченце което се е наранило от колкото на свиреп демон който може да убие всеки изпречил се на пътя й. Целуна нежно челото й и продължи да гали косите й.
Реално не беше убеден дали плаче защото е тъжна или може би защото е объркано. Може би пък беше заради и двете или пък имаше някаква друга причина за която Шейн не се сещаше в момента. Каквото и да беше нямаше значение защото той щеше да остане до нея и да я успокоява.
- Може би си тъжна или объркана. Каквото и да е аз съм тук до теб.

Това нищичко не й говореше. Не знаеше как по - точно да го разтълкува. Защо й беше просто да плаче? В този момент си зададе въпроса защо му беше на детето да плаче? Може би бяха напълно еднакви.
Мозъкът й започна да функционира нормално отново, но този път наистина и може би щеше да бъде по - трайно. Трябваше да се освободи от това, което се беше превърнала туко - що. Изтри очите си и се изправи. Трябваше да се съвземе. Стигаше й толкова за днес. Изправи се и каза:
- Сега се връщам.
Не много бързо, но достатъчно успя да се изкачи до стаята си. Трябваше да се облече. Затова отвори големия гардероб, извади един черен панталон, а след това бяла риза и синьото сако, което отдавна не бе виждала. Нямаше време да си взима душ сега. Имаше по - важна работа, а и не й се занимаваше. Облече се, обу черните си обувки, а след това слезе долу.
Погледна към ръчния си часовник и най - сетне се убеди, че бе минало доста много време.
- Мисля, че ... - буквално не знаеше как да го каже и дали си струваше, но трябваше да каже това, което я измъчваше, онова ужасно чувство, което я караше да се чувства добре и му се дразнеше, но го имаше и тя го харесваше въпреки всичко. - ... може би има нещо - каза и се загледа в празното пространство. - Ти изобщо не си наред - каза, като продължи да гледа някъде другаде. - И това страшно много ми харесва.